Преди няколко години, в онзи почти сакрален момент пред нотариуса, реших, че „истинският“ живот започва с подписа върху акта за собственост. Въздухът в кабинета ухаеше на стари печати и навярно и на отчаянието на мнозина преди мен. Аз обаче бях убедена, че инвестирам в сигурност. Реалността обаче не празнуваше с мен. Тя дойде с първото писмо от данъчното и следващата авария в вертикалната шахта на сградата — остаряла тръбна система, която ми напомни, че моят „актив“ е всъщност дългосрочен абонамент за ремонти.

Винаги съм смятала, че истинският актив е този, който вкарва пари в джоба ти, а не обратното. Но когато скролнах из банковото извлечение, видях нещо друго — пасив, маскиран като богатство. Защото жилището не е просто сметки за ток и вода. То е безкраен, неконтролируем списък от разходи: данъци, такси за поддръжка, ремонти на покрива, пребоядисване, дребни поправки, които не носят никаква добавена стойност към личното ми богатство. Всеки път, когато плащам за ремонт на общите части, усещам, че плащам „наем“ на самата сграда, за да ми позволи да живея в нея.

Истинският проблем обаче не е в ежедневните разходи, а в пропуснатите възможности. Когато заделях първоначалния капитал, не пресметнах колко десетки хиляди евро ще „замразя“ в бетон и тухли. Те са неликвидни. Не носят дивиденти, не могат да бъдат изтеглени при нужда. Вместо инструмент за доход, аз притежавам територия, чиято поддръжка е постоянен разход, който само се натрупва. Тези пари са „мъртъв капитал“, бавно изяждан от инфлацията и ремонтите.

Разликата между наемател и собственик често се размива от илюзията за контрол. Наемателят плаща за гъвкавост. Може да се премести в друг град или държава, без да мисли за етажния собственик или за скок в цената на ремонта на фасадата. Аз, от друга страна, съм вързана към този адрес с дългосрочни финансови ангажименти. Моят „контрол“ е всъщност задължение да плащам за всяка неизправност, която не е моя вина, но е моя отговорност.

Ако пресметнем всички разходи за данъци, поддръжка и обезценка на сградата, ще видим, че цената на „наема“ на собствената ни територия е значително по-висока от пазарния наем на същия имот. Имотът не е инвестиция, ако единствената му функция е да източва парите ти.

В крайна сметка, бетонът не се саморегулира и не плаща данъците си. Той просто чака следващия разход, за да напомни, че притежаването му е по-скъп начин да стоиш на едно и също място.