В социалните мрежи не се споделя живот, а се продава време. Почти два часа и половина на ден – толкова е средният престой на човек онлайн, според GlobalWebIndex. Това е огромен ресурс, изцеден от вниманието ни, насочван към профили, които или носят реална стойност, или са просто шумен фон. Реално тук работи един суров пазар: или притежаваш релевантност, или си аут. Връзките са транзакции, а всяко съдържание е актив, който трябва да оправдава мястото си.

Не съм случайна жертва на тази система. Инвестирах време и емоция в поддържането на „дигитална връзка“, която накрая се оказа безстопанствена. Хвърлях коментари, лайкове, споделях моменти с някого, чиято единствена функция беше да запълва празнотата във фийда ми. Бях наивна, мислех си, че трупам социален капитал, а истината беше, че плащах абонамент за илюзия – без никаква възвръщаемост. Когато калкулацията показа отрицателна доходност, просто прекъснах контакта. Без драми, само суха математика.

Това не беше емоционална загуба, а необходима операция по оптимизация. В дигиталния дарвинизъм изчистването на „токсичните активи“ – хора, които не носят нито смисъл, нито интелект, нито дори искрена емоция – е единственият начин да се запази качеството на обмена. Когато една връзка се разпада заради липса на съдържание, това е полезна селекция. При ограничен ресурс като вниманието, всяка безсмислена връзка е чиста загуба. Ако нямаш какво да предложиш отвъд филтъра и позата, значи си просто заемаш място.

Пазарът се саморегулира чрез елиминиране на нерентабилните. Гледката на рушащи се дигитални империи и изчезващи „инфлуенсъри“ е просто естественият процес на филтриране. Без този механизъм, социалните мрежи щяха да се превърнат в блато на посредствеността, където инфлацията на безсмислието щеше да обезцени всяка стойност. Няма за какво да съжаляваме тези, които изчезват – те просто не са преминали теста на реалността и са били изключени като неликвидни активи.