Притиснати
Много пъти съм говорила за осигуровките, за смисъла да се плащат и съм стигала до извода, че у нас всичко това е само пожелателно. Не само заради кризата, но и заради манталитета ни, че винаги е добре, когато можем да минем държавата. Масово работодатели или въобще не осигуряват своите работници, или, което е най-често срещаната практика, ги осигуряват на възможния минимум. Негативните последици от това са най-малко в две посоки: първо за държавата, защото всяка страна се храни от данъци, такси и осигуровки, и второ, за работника, тъй като или въобще не стига до правото да получи пенсия, или това се случва много след обичайната възраст, или пък пенсията му е толкова мизерна, че не може да си позволи да не работи.
Преди дни по тоя повод си говорихме с една приятелка на майка ми, която вече е пенсионерка. Една от малкото, на които след идването на демокрацията нещата в това отношение им се случиха добре – работеше в една държавна фирма, която после беше приватизирана и продадена на чужда компания, а чуждите компании, особено по-големите, знаете, са стриктни в това отношение – дали защото се опасяват, че ги наблюдаваме под лупа, или защото просто пренасят модела от собствените си страни.
Та по тая причина жената успя да вземе доста прилична пенсия. Няма лошо – дай боже всекиму. Та оня ден се поразговорихме и тя от позицията на човек, очевидно незапознат със спецификите на съвременния пазар на труда, много разпалено ми обясняваше, че хората сами са си виновни, като се съгласяват да работят или без осигуровки, или върху минимални прагове.
Обясних й, че просто е имала рядък шанс. И че не може така с лека ръка да съди млад или не толкова млад човек, че се съгласява на неблагоприятни условия, когато е принуден да избира между това да остави семейството си гладно или след време ( ако евентуално доживее) да получава мизерна пенсия.
Leave a Comment