Защо съм против?
Пак се завъртя в последната седмица в публичното говорене и в предложенията за размера на различните плащания темата за това, да отпадне таванът на пенсиите. Преди да кажа защо съм против това предложение, искам да направя едно много важно уточнение, което може би не се налага от гледна точка на позициите, които съм излагала досега в блога си. А те винаги са били подчертано социални – дори и когато съм защитавала десни тези. Смятам, че има безпомощни и уязвими групи в обществото, на които трябва да помагаме и с които трябва да бъдем солидарни – макар последното да звучи малко комунистически. Защо обаче съм против това да падне ограничението и някои хора да започнат да получават пенсии, по-високи от размера на много хора, работещи на средни и над средни позиции. Хора, които всеки ден ходят на работа, ползват колите си или обществен транспорт, инвестират в прилично облекло, въобще правят разходи, които са свързани с ежедневието на един работещ човек. Същите тези хора всеки месец вкарват в държавната хазна и една значителна част от скромните си заплати под формата на осигуровки, данъци и прочие дължими към държавата плащания.
Е, именно заради принципа на солидарността не съм съгласна. Не съм съгласна тези удръжки да отиват за размер на пенсии, който осигурява на неработещи хора стандарт на живот в пъти по-висок от този на трудещи се. Ще кажете – да, ама нали и тези, които сега са в заслужена почивка, са си ги изработили тези пари. Да, така е, но донякъде. Като се има предвид, че голяма част от тия пенсии са заработвани в една стара система, в която принципът в никакъв случай не беше най-добре печели този, който работи най-много, съвсем сигурно е, че тези увеличения няма да отидат при истниски заслужили хора. Затова не подкрепям подобни идеи.