За цената на здравето и пълноценния живот
Преди дни попаднах в пресата на една история, от тия, които влизат в графата малки. С други думи казано – човешка съдба, обичаен за нашата държава сюжет, обикновен гражданин. Преди години паднал, счупил си тазобедрената става, не успял да си плати операцията, съответно засегнатият крак се скъсил с около десетина сантиметра и днес този човек води труден живот, няма работа, търси помощ, за да оцелее, и е в графата инвалид. Макар че културният европейски свят отдавна е възприел това понятие като обидно и го е заместило с друго – човек с ограничени възможности. Само че в конкретния случай или по-скоро в България дефицитът и лимитираните възможности не се отнасят за хората, а за държавата. И веднага ще ви кажа защо.
Преди години бях на екскурзия в чужбина и съпругата на собственика на туристическата агенция, която беше и екскурзовод, хвърчеше буквално като ракета – да урежда проблемите ни, да ни развежда, да ни обяснява. А беше с две изкуствени стави – и на двата крака.
Защо ги сравнявам двата случая? Защото у нас става въпрос за около 3000 лева или малко повече – пари, които държавата не отпуска на хората, претърпели подобна злополука и нуждаещи се от подобна “резервна част”, метафорично казано, за да продължат живота си нормално. У нас изтичат пари по измислени клинични пътеки, здрави болни се хоспитализират с измислени диагнози само за да може някоя частна клиника да усвои някакви пари, милиони изтичат от Здравната каса. Но за нещо толкова важно, от което зависи един човек да не изпадне социално, да продължи да работи, да е подвижен и в крайна сметка да не е ангажимент на държавата – пари не се намират.
И макар че блогът ми е за сметки и икономика, няма да пресмятам кое от двете излиза по-евтино на държавата – дали години наред да плаща пенсия заради получена група за инвалидност, или за да възстанови човека и той да поеме живота си в ръце. Защото у нас, дори и когато сметките говорят, управниците не чуват – освен ако не става въпрос за личните им сметки.