Не ми е хепи
Тийнейджърите имат един много любим израз – не ми е хепи. Някак инстинктивно ми дойде като заглавие на днешната история, която, колкото е свързана с икономика, толкова си е и една малка човешка история. Не ми е хепи. Ще попитате защо. Ами преди дни бях по работа в квартала, в който съм работила десетина години, и видях, че едно малко квартално хранително магазинче, от тия, дето са емблема за всеки един квартал, е хлопнало кепенците – след дълга борба с кризата. Ще кажете – е, какво толкова, нито е първият, нито е последният малък квартален магазин, който големите хранителни вериги и непосилната осигуровки и данъци, високите сметки за ток изядоха. Да, така е. Само дето това магазинче се стопанисваше от двама млади пенсионери, които ползваха собствено помещение – е, представете си колко на колене са поставени малките фирми в България – освен заради всичко, което изредих, и заради намаленото потребление, щом и такива, които ползват собствени помещения и не плащат толкова високи осигурови, щото са пенсионери, не могат да издържат. Е, дотук с икономическата страна на въпроса. За човешката – то е ясно. А за моята лична – е, не ми е хепи, когато нещо, с което ти е започвал и свършвал денят десетина години, го няма. Предполагам не им е хепи и на хората, които все още живеят и работят там, защото, съгласете се, че не може за една шоколадова вафла да тичаш до хипермаркета. Е, какъв е изводът от тая история – поне разбрах какво имат предвид тийнейджърите, когато казват не ми е хепи. Макар че те със сигурност имат повече, пък и по-различни поводи в държава като нашата, да не им е хепи.