Поредният път, когато трябваше да платя за продуктите си в големия супермаркет, видях напрегнатата физиономия на жена пред мен. Тя спореше с терминала за самообслужване и с бележката, която той ѝ беше изплюл. Върху нея стоеше такса „дигитална обработка на транзакцията“. В този момент ми стана ясно — вече плащаме за работата, която вършим сами.

Тя сама сканираше стоката, сама тежеше плодовете, сама подреждаше в количката. Каква дигитална обработка се случи, освен че аз и тя поемахме ангажиментите на касиерката? Идеята, че технологията ни улеснява, се оказа евтин трик. Вместо да спестим, плащаме глоба за това, че сме се съгласили да заменим човешкия труд.

Математиката на този бизнес модел е безмилостна. Когато магазинът махне касиера, не просто икономисва от заплати и осигуровки. Той изцяло прехвърля оперативните разходи върху нас. И ни таксува за удоволствието. Това не е модернизация, а извличане на стойност, скрито зад терминологията на прогреса.

Огледах опашката. Всеки механично прекарваше продуктите, а машината изискваше „проверка на теглото“. Клиентите се бяха превърнали в контрольори на качеството и касиери в едно. Под шапката на дигитализацията се крие един прост дефицит — липсата на персонал, превърната в наш проблем. А когато технологията изисква от теб не само внимание, но и допълнителни евро за нейното „поддържане“, тя вече не е помощник, а акула.

Докато чаках, терминалът до мен изкара предупреждение за „незавършена дигитална сесия“. Бавно, напрегнато, скъпо. Процесът на самообслужване изисква от нас повече прецизност и търпение, но накрая плащаме двойна цена — и с времето, и с парите си. Истинският избор е скъп.

Прибрах се вкъщи с една суха мисъл: следващата такса ще бъде за „дигитално пренасяне на стоката“. Тоест — за физическата способност да я преместим от касата в количката. И тогава вече ще е съвсем ясно — плащаме за всичко, включително и за себе си.“