Държавата и работещите като спонсори
Всеки човек, който поне малко разбира от бизнес и от икономика, знае, че началото на края на една фирма, и малка , и голяма, или с други думи фалитът, започва, когато има дълготрайна невъзможност за погасяване на основни задължения – плащания на работни заплати, плащания на данъци и осигурителни вноски към държавния бюджет и, разбира се, плащания към доставчици на услуги, суровини и т.н. Стигне ли се дотам, по моето скромно мнение, единствената причина да се държи на командно дишане една такава фирма е, ако има по-специално социално значение. Примерно, ако е в район с голяма безработица, липса на друг поминък и т. н. Ей такива мисли ми текнаха тия дни покрай неизплатените заплати с няколкомесечна давност на работниците от ГОРУБСО – Мадан и ОЦК – Кърджали. Собственикът на въпросните предприятия Валентин Захариев сподели, че не се срамува от забавените заплати, щял да се срамува, ако фирмите били на печалба, пък той не бил изплатил заплатите. Стана ясно, че не са плащани и задълженията към държавата – социални осигуровки и данъци. И се чудя какво е това, ако не спонсорство от страна на държавата към собственика на въпросните фирми. На практика той върти бизнеса си и с парите от неплатените заплати на работниците, но и с парите от неплатените си задължения към държавната хазна. Сещам се за една-единствена причина държавата да бъде търпелива към един толкова крупен свой длъжник – ако изпълняваше социалната си функция. Случаят очевидно не е такъв – работа осигурява, но не и прехрана. А дали няма и друга причина?!