Бизнес или…
Преди дни ми се наложи да ползвам куриерски услуги. Няма да споменавам името на фирмата, защото, предполагам практиката, за която ще стане дума днес, я има при всички останали, които работят на това поле.
Ставаше въпрос за важни документи, затова реших да използвам услугата куриерска пратка с обратна разписка. За тези, които не са информирани, това означава, че след като пакетът бъде предаден на получателя, подателят получава в дома си или в офиса си документ, че нещата са стигнали до когото трябва.
Ставаше въпрос за малко населено място, затова първо звъннах в офиса на фирмата да проверя дали точно в това село имат покритие с куриери. Потвърдиха – два пъти седмично, във вторник и четвъртък, техни хора ходели там, но имали. Дойде служител на фирмата до офиса да вземе плика, записа на едно модерно устройство адреса, получателя и всичко останало.
На следващия ден ми звъни служителката, която разнася пратките на терен, и ми съобщава, че не може да намери нито адреса, нито лицето. На адреса имало някаква запустяла къща. Пита да връща ли документите отговорих й естествено – все пак е важна документация, не може да я остави до някаква запустяла селска постройка. Пристига на следващия ден момчето, което прие поръчката и ми връща нещата. Реших, че с това приключваме. Не било така – таксува ме още веднъж със сумата, която бях платила и за изпращането. Втората такса била за връщането.
След като се възмутих от сърце, му зададох най-логичния въпрос: защо, при положение че така или иначе услугата е с обратна разписка и даже и при благополучно предаден пакет, те трябваше пак да ме посетят, за да ми върнат разписката. Вдига рамене – не може да даде обяснение.
Аз също не мога. В главата ми се върти само един въпрос: бизнес ли правим в България, или обикновен рекет?