За пенсионната възраст
За кой ли път подхващам темата. И за кой ли път поредно правителство прави жалък опит да постигне някакъв баланс между интересите на хората и тези на държавата. То даже в случая не става въпрос за интереси, а за финансово оцеляване на една система – пенсионноосигурителната. И големият проблем – това сигурно е ясно и на лаиците – е не големият брой хора, имащи право на пенсия, а малкият брой работещи и още по-важното произвеждащи, плащащи данъци и осигуровки хора.
Пореден министър на труда и социалните грижи излезе и обясни за готвените промени – плавно и постепенно вдигане на годините и уеднаквяване на възрастта за заслужена почивка при мъжете и жените. Никой обаче не казва как се достигат в работен режим тези години при все по-застрашителните размери, които взема така наречената възрастова дискриминация при наемането на работа, и как хората ще получат правото си на достойни старини, ако след една определена възраст бизнесът и работодателите отказват да ги наемат на работа. И още по-важният въпрос – какво правят управляващите, за да променят или поне да ограничат тази очевидна неравнопоставеност между отделните поколения в едно общество, което иначе минава за демократично.
Този въпрос между другото даже не е толкова икономически, колкото цивилизационен, човешки. Всеки човек, който е преминал средната възраст, е наясно с това, че вечна младост не съществува. Както и че ако е здрав и не спира да работи върху личностното си развитие, с всяка година става все по-знаещ и можещ, респективно полезен и за обществото, и за работодателите си. Не го знаят или се правят, че не го знаят единствено тези, които определят правилата на пазара на труда – не само у нас, но и по света. А защо – смислен отговор наистина нямам.