Докторантурите като бизнес
Или защо не харесвам левите правителства. Това би било най-точното заглавие на днешния ми материал. Малко предистория. Ако си спомняте, по времето, когато Станишев беше премиер, правителството, което той оглавяваше и което се крепеше от Тройната коалиция, взе едно популистко, типично ляво решение – парите на редовните докторанти да се вдигнат двойно. Тази стъпка беше съпроводено и с увеличаването на бройките по държавен прием или иначе казано хората, на които държавата плаща придобиването на докторска степен, нараснаха почти двойно. Но нека да говорим в цифри – става въпрос за стипендия от точно петстотин лева, която всеки, който е спечелил подобен конкурс – към някое висше учебно заведение или към някой научен институт, най-често към структурите на БАН, – получава в продължение на три години. Срещу задължението да напише научен труд по избрана от него тема, обикновено такава, която интересува и ползва единствено самия него, след което в края на този тригодишен период да я защити и евентуално да стане доктор. Последното не е задължително и не води до санкции, като връщане на парите примерно.
От пръв прочит е ясно, че подобни условия дават мегдан за злоупотреби. Които вече са безспорен факт. Все повече в по-близкия ми и далечен кръг от познати се увеличава бройката на хората, които се подготвят за подобни конкурси, често ги печелят, с една-единствена цел – да обезпечат финансово три години от живота си, междувременно работейки някъде другаде. Но даже и да приемем, че желаещите и пишещите са добросъвестни. Има ли нужда малка държава като нашата от чак толкова много доктори. При положение, че бакалаврите и магистрите стоят с години без работа. И какво получава държавата срещу този похарчен публичен финансов ресурс – нищо, армия от хора, които пишат пред името си доктор и генерират претенции, а не умения. И всичко това срещу около 20 хиляди лева на калпак. На прекалено много калпаци…