Ден година храни
Днес ще поразсъждавам върху значението на българската поговорка ден година храни и върху тълкуванието, което от години насам й правят българските търговци и производители по празници. Повод ми дадоха отминаващите вече великденски дни и традиционното за нашия пазар покачване на цените на продуктите, които слагаме задължително на нашата великденска трапеза – яйца, козунак, зелена салата и агнешко. Няма нищо лошо в това празничните дни, когато действително всеки отпуска кесията си и не пести за празничната трапеза, да са дни, в които търговците да реализират добри печалби, печалби, с които да компенсират слабите периоди през годината – нормално е все пак са празници. Българските търговци обаче тълкуват тази поговорка в смисъл да ударим кьоравото, да си оправим скъсаното положение за един ден, покачвайки необосновано цените точно в предпразничните дни и разчитайки на факта, че така или иначе хората нямат избор и ще купуват, а то избор наистина няма, защото няма сред търговците изключение от това правило. И това не е практика само по Великден, случва се при всеки по-голям празник през годината. В търговията по български увеличеното търсене по празници не значи, че трябва да има повишено предлагане и конкуренция между отделните фирми производителки и търговски вериги, а означава само едно – повишени цени и занижено качество – все неща, които в празничната еуфория и щедрост минават при не особено претенциозния български потребител. И може би точно тази непретенциозност е причината толкова дълги години българските търговци да се правят, че не знаят как се прави търговия по европейски. И ще продължават, докато не им покажем, че ние, потребителите, знаем.