Гладът като държавна политика
Чета по вестниците, че хора умират от глад – в България, в Европа, 21 в. Чета и, че сме на последно място по средна работна заплата в цяла Европа, даже румънците са по-добре от нас. И си мисля, какви бяха тия нашите политици и икономисти, че за вече почти двайсет и пет години не успяха да ни изкарат от блатото. Уж възпитаници на елитни западни университети, работили във водещи световни финансови институции, пък ей на – двайсет и пет години след началото на демократичните промени хора умират от глад. Пък се и замислям народът защо си трае, защо мълчи. Ей ги на – гърците – съседни народи сме, колко да се различаваме по манталитет и темперамент. Ама орежат ли им някакви права, притиснат ли ги икономически, се вдигат всички като един. И оня ден изведнъж ми просветна каква е връзката между нещата. Имах навремето един котарак, взехме го да го гледаме от малко коте, но беше много палав и агресивен. Търсеше си котешките права със зъби и нокти. Споделих тогава с ветеринарния лекар и той ми каза: ограничете му храната, да знае кой командва. И наистина, като намалих количеството на храната, иначе игривото и бясно котараче стана сговорчиво и меко като памук. И си мисля, че това е единствената логика толкова години българските политици да ни държат на дъното на всякакви финансови класации. Съзнателна политика на немотия и глад с цел тотален контрол върху хората. Изнемощелият от глад народ се контролира лесно. Съветвам ги обаче да внимават с мярката, защото полугладният човек е кротък, но съвсем гладният става страшен.