На паркинга пред центъра в Пловдив ми изкара акъла. Приложението за намиране на места обещаваше да улесни живота ми. Вместо това — задължителен профил, потвърждение по имейл и три килобайта „обновени условия“, които никой не чете. След няколко рестарта на телефона и напразно ровене за сигнал, открих, че сензорът, за който сме платили 800 евро, просто не работи. В крайна сметка, зрението ми и малко късмет се оказаха по-надеждни. Това е „умният“ град в действие — примамка за нови такси.

Това преживяване ме накара да се замисля за икономическата логика зад тези дигитални решения. Проблемът не е в самата технология, а в зависимостта, която тя създава. Всяка нова джаджа — било то сензор за боклук или система за трафик — ни вкарва в омагьосан кръг от абонаменти. Вместо да влагаме пари в истински подобрения — да запълним дупките по улиците или да почистим булевардите — купуваме хардуер, който е само началото на верига от разходи за облаци, лицензи и поддръжка.

Общината купува система за управление на отпадъците, но всъщност купува зависимост от конкретен доставчик. Веднъж внедрена, тя става твърде скъпа за замяна, защото всички данни са заключени в частен облак. Така се озоваваме в капан, в който градското управление е заложник на софтуерни ъпдейти и произволни цени. Прозрачност? Няма. Има корпоративна екосистема, която знае точно колко още можем да издържим.

И още — всяка умна камера или сензор е нова уязвимост за кибератаки и нова тежест върху бюджета за специалисти. В крайна сметка, вместо по-лесно управление, получаваме по-сложна система, която изисква повече пари, но не решава реалните проблеми. Умният град е просто по-скъп начин да стоим в същия трафик и да прескачаме същите дупки, само че вече с възможността да ги наблюдаваме в 4K резолюция срещу абонамент.

В Бунарджика в събота сутрин все още мирише на готвено, а не на облачни услуги. И това ми е напълно достатъчно.