Преди две години си купих таблет, за който изръсих прилична сума, но реално никога не съм го притежавала. Това осъзнах миналия месец, когато преглеждах банковото извлечение и се чудех защо харча по 10–15 евро на месец за „нищо“. Оказа се, че всяка допълнителна функция на устройството – която уж съм платила още при покупката – се таксува отделно. Поредният пример за абонаментната икономика, която бавно, но сигурно ни превръща в наематели на собствените ни вещи.

Доскоро производителите разчитаха на еднократната продажба на техниката. Сега моделът е друг – те търсят постоянни приходи. Пет евро на месец за софтуерно подобрение не звучат много, но умножени по милиони потребители, това са колосални суми. А за нас – поредният месечен разход, който се натрупва незабелязано. Това е като да си купиш кола, но да плащаш отделно за двигателя, отделно за волана и отделно за гумите – на абонамент.

Най-голямата уловка е, че плащаш за нещо, което вече си купил. Ако купуваш физически продукт, той е твой – с всичките му функции. Ако купуваш „умно“ устройство, ти плащаш само за достъп до функциите му. Спри абонамента – и устройството се превръща в купчина стъкло и пластмаса. Това не е просто икономически модел – това е нова форма на зависимост, при която корпорациите държат контрола, а ние сме клиенти, които плащат, за да ползват.

Днес притежанието е лукс, а всичко останало е дългосрочен договор за наем. И колкото повече наемаме, толкова по-бедни ставаме. Технологията, която уж трябваше да ни освободи, ни направи заложници на една безкрайна система от такси и абонаменти. Сметката е проста – и излиза солено.