Стилно е, докато не трябва да ползваш нищо.

14:15 часа, шоурум в Лозенец. Студеният блясък на полиран бетон и миризмата на прекалено скъп, стерилен препарат, който ти напомня повече за операционна зала, отколкото за домашен уют. Стоя пред това, което наричат „концептуален санитарен възел“, и се опитвам да разбера къде точно е започнал процесът на изчезване на предмети и къде е започнал процесът на изчезване на здравия разум. Всичко е бяло, гладко и безкрайно безлично. Няма дръжки, няма видими тръби, няма дори следа от това, че някой човек с физиологични нужди е трябвало да използва това пространство. Всичко е „интегрирано“, „скрито“ и „оптимизирано“, до степен, че се чувстваш като нарушител в музей на съвременната скука.

Проблемът с тези дизайнерски тоалетни не е в цената, макар че цифрите на касовата бележка могат да накарат и по-стара касиерка да се зачуди. Проблемът е в самата идея, че луксът днес се измерва с това колко трудно е да направиш нещо обикновено. Влизаш в подобно пространство и първото ти усещане не е за комфорт, а за лека паника, че можеш да развалиш „естетиката“ само с едно неловко движение или – още по-лошо – с наличието на собствена воля. Тук няма място за хаос, за чар или за малкото човешко несъвършенство, което прави един дом истински дом. Вместо това имаме култ към празнотата, превърнат в предмет на гордост.

Спомням си един познат, човек с изключително сериозен бизнес и още по-сериозен вкус към „минимализма“. Покани ме да видя новия си апартамент. В банята му беше настилана с плочки, които струваха колкото малка употребявана кола, и всичко беше толкова „чисто“, че дори не знаеше къде да постави кърпата си. Кърпата не можеше да бъде просто закачена на пирон – това би било твърде „визуален шум“. Тя трябваше да бъде „скрита“ в специална ниша, която се отваря само чрез сензор, който се задейства, ако поднесеш ръката си под определен ъгъл и с точно определена скорост. Седнах на ръба на една мраморна повърхност, която беше толкова студена, че ми се стори, че ще ми замрази нервите, и си помислих, че това не е дизайн, а опит да се изтрие самата идея за човешко присъствие.

Защо правим това на себе си? Защото сме попаднали в капана на една изкуствена нужда от „чистота“, която всъщност е просто страх от собствената си сложност. Когато нямаме идеи как да обогатим живота си, започваме да се фокусираме върху това как да го опростим до пълна стерилност. Това е икономическият двигател на съвременния абсурд: продаваме ти не просто тоалетна чиния, а „преживяване на липсата на предели“. Продаваме ти идеята, че ако премахнеш всички излишни предмети, ще премахнеш и всички излишни мисли. Но в действителност, след като премахнеш всичко, не ти остава нищо друго освен да гледаш в една бяла стена и да се питаш защо си платил толкова много за нея.

Това е криза на въображението, маскирана като „умно жилище“. Вместо да измисляме нови форми, нови текстури или нови начини да направим пространството по-живо, ние просто премахваме всичко, което изглежда трудно за почистване. „Оптимизацията“ е просто поредната дума, която използваме, за да оправдаем липсата на креативност. Ако не мога да създам нещо красиво, ще направя нещо, което е просто „чисто“ и „функционално“, и ще го нарека „архитектурен минимализъм“. И ако това изисква инсталиране на софтуер, който да контролира температурата на водата чрез приложение в телефона ти, значи „бъдещето е тук“.

Всичко в тези нови проекти е направено така, че да изглежда, че нищо не е настъпило. Няма следи от употреба, няма следи от живот. И точно в това е най-големият абсурд. Изграждаме пространства, които са готови за снимка в Instagram, но са напълно негодни за реално съществуване. Когато банята ти изисква актуализация на фърмуера, за да можеш да си измиеш лицето, ти вече не си потребител на лукс, а заложник на технология, която е по-загрижена за своята „безпрекъснатост“, отколкото за твоята нужда от топла вода.

Оставих шоурума с леко главоболие и мисълта, че следващия път, когато видя думата „минимализъм“, ще проверя дали под нея не се крие просто една много скъпа празна кутия.