Скрап или скръб
Държавата е възможно най-лошият стопанин. Не откривам топлата вода и не за първи път отварям дума на тази тема. И второ – за него със сигурност също е ставало въпрос: колкото и да не ни се иска, предстои глобално затопляне, засушаването в последните години е факт, както и безспорната необходимост от това да се инвестира в така нареченото поливно земеделие. Не само за да са независими от климата земеделците, но и за да увеличат плодовете на нелекия си труд. Доказано е, че с модерно напояване това наистина се случва – неколкократно по-високи добиви.
Е, има различни програми на ЕС и много милиони, които се отпускат за тази цел – да развиваме поливните си системи. Дали обаче ще ни ги дадат, ако разберат как процедираме с тези, които имаме?
Само преди дни във в. “Преса” излезе потресаваща информация за това, как в държавното дружество “Поливни системи” за скрап са били продадени 15 000 тона напълно годни метални тръби. При това, без да се обяви обществена поръчка и на цена, наполовина по-ниска от реалната, направо да си го кажем – около 250 лева за тон по-малко. 15000 x 250, откъдето и да го погледнете, прави почти 4 милиона лева. Хайде сега да помислим може ли подобно нещо да се случи в частна фирма и ако се случва в държавна, кой и защо го позволява. Логиката движи мисълта в две посоки. Първата и най-близката е, за да бъде пооткрадната разликата. Втората: дружеството да бъде докарано до фалит и приватизирано на безценица – нещо, което сме виждали да се случва стотици пъти. И няма нищо чудно в тези апетити за раздържавяване на фалирали фирми – даже и когато нямат лев в сметките си и имат огромни задължения към кредитори и доставчици, те разполагат с толкова материални активи, че си струват усилията.
Въпросът е докога прокуратурата ще пести своите?