Осигуровките – за и против
Много пъти е ставало дума за осигуровките – и здравни, и социални. И за смисъла, и за безсмислието да ги плащаме. Най-опростенческата логика, посока, в която и аз, признавам си, съм залитала често под напора на емоциите, е защо да плащам за здраве, като никога не получавам адекватна услуга, или защо да отделям пари от доходите си за пенсия, като най-вероятно няма да доживея да я получавам.
Вчера попаднах на едно подобно разсъждение и на Красен Станчев. Най-общо той обясняваше, че осигуряването е право, а не задължение и че той доброволно се отказва от него. Привържениците на тази теория се аргументират с това, че системата ни е така несправедливо организирана, че всеки лев, даден в тази посока, потъва в някаква бездънна яма и ние никога няма да може да се възползваме от правото, за което сме платили. И да, това може би е така. Като се има предвид, че с парите, които сега даваме за осигуряване на старините си, обезпечаваме старините на родителите (в което няма нищо лошо, даже е похвално), чиито пари бяха похарчени навремето, за да се правим на прекалено социална държава – нещо, за което очевидно не сме имали нужния финансов ресурс. Тук има обаче една ключова дума и може би не я споменавам за първи път – солидарност. Тези системи – и двете, и социалноосигурителната, и здравната, са солидарни. Тоест плаща, който може, а получава, който има нужда. И големият въпрос е не дали трябва да внасяме и дали ще може да ползваме, а как, кой и защо харчи парите ни. Защото няма какво да се лъжем – част от тях, немалка, потъват в незнайни, не особено целесъобразни посоки. И хората, като Красен Станчев, които имат привилегията да са интелектуално над средното ниво, трябва не да стимулират и да поощряват хората към бягане от тази отговорност към обществото, а да ги поведат в една битка за яснота, прозрачност и смисленост при изразходването, инвестирането или каквото е там на тези пари.