Дянкoff, или когато народът те пусне в безсрочен отпуск
Интересно четиво ми попадна преди дни, може да е истина, може и да не е, но пък при всички случаи показва какъв е справедливият край на министри като Дянков. Попитал съпартийците си кога да има готовност да бъде в услуга на партията, мълвата носи, че му отговорили от 8 март нататък да се счита свободен безсрочно. Историята на Дянков е поучителна поне от две гледни точки. Първата, която не трябва да забравя никой, не само в управлението на страната, но и в живота е, че животът е виенско колело и винаги, когато си горе, трябва да живееш живота така и да знаеш, че е въпрос на време да слезеш на земята – и по нормален и земен, човешки начин да се отнасяш и към живота, и към хората. Втората поука, която трябва да си извадим и ние като нация, пък и тези, които избираме, е, че не винаги това, което идва отвън е по-читаво от това, което си имаме тук, в България. Колко пъти трябва да се подлъгваме по изкуственото сияние на образование, получено в американски университети, или на престижна кариера в някое световноизвестно финансово дружество, което после се оказва световнонеизвестно. Много е лесно да се върнеш от чужбина и да продаваш мурафети за фискална дисциплина и постни пици, когато години наред си бил в чужбина и даже и да имаш близки хора тук, те не са усетили тежестта на прехода и на кризата, защото си ги подпомагал. С две думи – няма нужда да ги пускаме Дянков и нему подобни в безсрочен отпуск, просто не трябва да ги назначаваме.