БДЖ, теснолинейките и магистралите
Не ми се връща назад, за да погледна колко пъти съм писала за българските държавни железници, тежкото им финансово състояние, разграбването и постоянните планове, които някой прави, за да ги извади от тежкото финансово състояние. Така се случи, че оня ден направих едно пътуване с теснолинейката от Добринище до Септември и така да се каже, вече имам съвсем лични впечатления. Не знам дали сте следили внимателно дебатите около железниците и различните предложения за това, как те да станат печеливши, но сред многото предложения имаше и едно за тази теснолинейка – да се превърне в нещо като атракция за чужденци и докато пътуват с нея, да разглеждат живописните места, през които минават. Не е бъдна тая идея, съвсем откровено ви го казвам. Тия хора, чужденците, не идват от гората. Действително има красиви места, през които се минава, но не чак толкова, че да си струва друсането с часове. Така че, ако ще се мислят планове за излизане от колапса в БДЖ, този да го отпишат. Друго обаче ме впечатли – по пътя от Добринище до Септември минахме през няколко десетки тунела, прокопани в скалите. Няма как, минавайки през тези тунели, човек да не си зададе въпроса за това, колко човешки усилия и колко средства са вложени в това нещо, което ние днес приемаме като даденост. Днес висша мярка за инвестиции на средства и управленски усилия са километрите положен асфалт по магистралите. Дали може да се направи сравнение между двете. Мисля да – но само по една линия. И при тунелите, и при магистралите сметката плащат нашите родители. За тунелите с труда си преди години, а за магистралите – със замразените си от години пенсии.